Здравей Наде! Няма как следващия разговор да бъде лесен, за това реших да направя монолог. И след купища излети сълзи и размазано мастило по хартията стигнах до извода, че няма нужда да ти причинявам рак на очите и мога просто да разпечатам монолога. Може би в 2 екземпляра, кой знае. Макар, че надали ще забравя този ден. Толкова не съм плакал дори когато се разделихме. Казват, че сълзите са думите които сърцето не може да изрече. Моето явно има доста за казване. След казаното до тук може би си мислиш, че не предстои да прочетеш нищо добро, нали? Не. Просто искам да кажа благодаря. Благодаря, че направи живота ми рай, макар и за кратко. Благодаря, че ме накара да повярвам, че мога да съм щастлив. Мотивира ме да се развивам повече от всякога. Обикна ме такъв какъвто съм. Плешив, дървен на думи смотльо, който кара фокус. Първата си ми и цял живот ще си останеш такава. И не, не говоря за секс. Секс се намира. Секс се и купува. Това което не се намира е човечността. Това, някой да бъде готов да се промени заради теб. Това някой да ти каже: “Моля те вярвай ми като ти кажа, че те обичам повече от всичко. За теб съм готова коренно да си променя живота, само и само да си до мен. Бих дошла и на края на света с теб.”. И не само да ти го кажа, а да знаеш, да виждаш. Да чувстваш, че го мисли.Това е безценното. Ровейки из розовото минало попадам на изрази като: “Искам само да ти кажа едно голямо благодаря. Благодаря, че си толкова прекрасен приятел. Благодаря, че си толкова търпелив с мен. Благодаря, че търпиш всичките ми прищявки. Благодаря, че търпиш всичките ми детинщини и лиготии. Благодаря, че ме обичаш въпреки всичко и че оставаш с мен, колкото и голям цикълчо да бъда. Благодаря, че търпиш целия ми тормоз. И най-вече ти благодаря, че ме обичаш, въпреки това колко сме различни и не съм точно твоя тип за момичета.” Тук е момента да спомена, че не съм търпял тормоз. Търпях наслада. Или поне това усещах аз докато ти поддържаше искрата между нас жива. Също така смятам, че търпението във всеки негов аспект беше двустранно. Ти също прояви много търпение с мен, с всичките ми прищявки и ултиматуми. Научи се да не носиш накити само защото на мен така ми скимнало. Започна да се опитваш да готвиш и не се отказваше дори когато негативните коментари от моя страна валяха. Последно, но не на последно място, ти беше точно моя тип момичета. Търсих човек, който може да обича истински, да не лети в небето и да не е навъртял 22ма на 20 години. И го намерих в теб. А тук следва нещо, което ако можех да ти кажа в очите днес, щях да го направя без да се замисля. Но понеже нямам друг избор, ще се задоволя пишейки: “Благодарение на моите приятели и разговора с тях осъзнах колко много те обичам. Повече отколкото си представях. Извинявай ако ти досаждам но исках да ти го кажа. Ти си човека който винаги съм искал/а. Човек който ме обича заради красотата ми и интелекта ми и дори да сме различни по характер пак си те обичам” Няма защо да се благодарим. Според моите приятели, част от които вече са “наши”, просто сме се допълвали взаимно. Не сме толкова различни, a всеки е давал на другия това, което му липсва. За жалост от същите тези приятели днес оставам със заключението, че нямаме бъдеше. Време е да кажа край, да се събудя от приказката която до сега описвах. Извървели сме пътя си, Наде, или поне така изглежда от страни. Не знам как го допуснах и повярвай ми, цял живот ще се обвинявам за това. Според другите няма как да бъдем приятели и мисля, че са прави. Поне не, докато имаме чувства. А такива все още имаме както аз, така и ти. Няма как да сме приятели когато всеки втори отговор е не знам, окей, ще видим. Няма как да сме приятели когато след края на филма първата ти реплика е - ще ме закараш ли? И не, не обвинявам само теб, всъщност аз също имам не малка вина, до скоро предлагайки ти всеки път секс, постоянно натрисайки се да те гушкам и нервейки се за всяко дребно нещо. Просто тичаме в различни посоки. Единия тича в посока да си припомня чувствата си, а другия да ги забрави. Накрая няма победител, и двамата сме губещи. Осъзнавам го от край време и всячески се опитвах да намеря начин да предотвратя този хаос, но уви, не ми се получава. Но не можах да получа такъв шанс нито като твоята любов, така и като приятел. И това е окей. Явно си направила избора си, и аз не мога да виня друг освен себе си за него. Наистина, не те виня. Единствено виня съдбата. Ровейки се в чатовете ни виждам, че няколко пъти съм стигал до предела, но никога не съм слагал край. Никога не посмях да го направя. Ти си ми простила веднъж, на втория път явно се умори от мен и кошмарът започна. Но да, наистина не те виня. По-скоро го приемам като житейски урок, че другия път трябва да съм по-твърд и решителен. Мой колега се жени и преди няколко дни ми сподели, че макар да е щастлив, нещо му липсва. Хвали булката си, че е прекрасен човек, по-красива, по-умна и по-скромна от предишната, но я няма тръпката от първия път. Казва, че ще е вечно благодарен на жена си, че му е помогнала да се съвземе, подала му е рака и никога не би ѝ изневерил физически, но психически го прави. Казва, че колкото и да я обича, винаги тази тръпка изниква в главата му и просто никога повече не се е почувствал така, както първия път в който е обичал. Мисля, че и при мен ще е така. Вероятно ще намеря друга, но знай, винаги ще те помня. Ти ме промени. Ти беше първата тръпка, първото нещо поради което да си кажа “Има смисъл да живея”. Първия човек, заради когото вече не ми беше все едно, а всяка вечер си казвах, че утре искам да се събудя, за да прекарам още един ден с теб. Човека, заради който започна да ме е грижа за здравето ми. И този заради когото в момента го съсипвам. Не ми дреме как и дали ще живея без теб. Защото още си ми в мислите, ежедневно. И там се разминаваме. Комуникацията ни е несъвместима с нормална приятелска такава. За това, колкото и да ми е трудно мисля, че трябва да я преустановим. Поне временно. Поне докато се разбереш със себе си и осъзнаеш какво наистина искаш. Защото за всички е очевидно, чувства имаш и си личат колкото и да отричаш. А защо се опитваш да ги скриеш или затриеш е въпрос на когото никой (в това число и ти самата) не може да отговори. Аз от друга страна виждам, че с припряността си само усложнявам нещата, само забърквам кашата. За това мисля, че е време да спра. Не намирам начин да ти покажа колко важна си, и тази мисъл, редом с тази че не ти го показвах преди, ме разяждат вътрешно. Опитвам се да я потуля с Тренировки, много работа и умора. До някъде се получава, но поема ли си дъх, всичко се повтаря. За това, нека си дадем време и да видим - ти ли ще се върнеш или аз ще те забравя. Имаш ключ за дома ми, и за сърцето ми. Ако решиш да дойдеш, знаеш къде съм, къде да ме намериш. А ако ключалката е сменена когато се появиш, значи съм скъсал тази страница от тетрадката. Скъсал, защото не мога да си позволя да я чета пак. Този път няма да го преживея. Но каквото и да стане, искам твоята прошка за две неща: Първо, че те загубих. Прости ми за всичко. За всички онези моменти в които си плакала и не съм бил там. За моментите които е трябвало да ти дам внимание, на теб, вместо на компютъра. За всеки път, в който се съюзявах с майка ти, защото ме беше срам да си призная колко съм чувствителен и да кажа, че те обичам. Второ, поради това че си говоря с приятелите ти. Не съм искал да те злепоставям, не съм искал да настройвам никой срещу теб. Просто исках да чуя какво мислят те. А те мислят, че ме обичаш но те е страх. За това ме посъветваха с една банална идея гласяща - Пусни я, ако те обича ще се върне. Та колкото и да бягах от този момент, явно времето настъпи. Честит рожден ден Наде! Надявам се да си здрава и дълги години да те правя щастлива. Ако ли не, не ми остава нищо друго освен да кажа Сбогом, Наде, дано намериш някой по-добър от мен.